Първата година от войната в Украйна е към края си. Войната обаче изглежда ще продължи. Самото време няма да спре ужасите. Русия говори, че за да спре войната в крайна сметка ще има нужда от преговори. Ключовата дума тук е „в крайна сметка“. Няма признаци за светлина в края на тунела. Нито една от страните не е в състояние да спечели категорично. В момента изглежда, че няма основа, около която да бъде постигнат компромис. При тези условия изглежда, че няма алтернатива на продължаването на зверствата. Ние в Конфликт вярваме, че войната ще продължава и продължава.
Реакцията към войната на огромното мнозинство от левицата е подобна на тази по време на световното първенство по футбол. Всички избират кой отбор да подкрепят. Левицата прави същото. Тя третира войната и човешката катастрофа като някаква игра, в която трябва да се избере отбор, който да се подкрепя. Това е по-сериозна интелектуална игра. На повърхностно ниво аргументите изглеждат по-задълбочени от „Франция са гадни“ и „Хърватите са симпатични“, но не с много.
На най-елементарно ниво поддръжниците на всяка от страните обвиняват другата, че са „нацисти“. Тези, които подкрепят Украйна, обвиняват Путин, че е фашист. Подкрепящите Русия казват, че украинците са преродени нацисти от Втората световна война. Самият Путин, обвиняван от някои, че е поредният Хитлер, отвръща на същото обвинение и говори за „денацификация на Украйна“. Самата дума „нацист“ се е превърнала в поредния лозунг, който насърчава работниците да излязат и да се избиват помежду си. На малко по-изтънчено ниво са тези, които говорят за „правото на самоопределение на Украйна“. Те говорят за свобода и за правото на хората да се управляват сами. Други твърдят, че Русия се бори срещу империализма. Те също говорят за свобода. Само че този път това е свобода от американското, а не от руското господство. Не искаме да разглеждаме тези аргументи в тази статия, тъй като вече сме се занимавали подробно с тях.
В този материал искаме да засегнем друга тема – за това какво означава „революционното пораженство“ днес. В свят, в който работническата класа е слаба, а революцията изглежда по-далечна от всякога, има ли изобщо някакво значение да се припомнят идеи и подходи от миналия век, или това е просто същия вид левичарско понтификаторство като голяма част от лозунгите на левицата? Аргументът на „пораженците“ е прост. В същността си той гласи, че интересите на работническата класа са различни от тези на собствените ѝ шефове и са близки с тези на работниците в други страни. Това е същият аргумент като този на Ленин и революционерите през 1914 г. Противопоставяйки се на яростния провоенен джингоизъм на повечето „социалистически“ партии, революционерите твърдяха, че работниците трябва да се противопоставят на войната и вместо да убиват други работници, за да направят шефовете в собствената си страна по-богати, те трябва да свалят собствените си правителства и да спрат войната. В крайна сметка именно отказът на работниците да се бият помежду си и готовността им да се борят срещу собствените си правителства сложиха край на войната.
Днес обаче почти никой от левицата не се придържа към тази линия. Почти всички групи, които твърдят, че са част от революционната традиция, са съгласни, че това е била правилната линия през 1914 г., но не и сега. Ако бъдат помолени да обяснят по какъв начин тя е различна, те имат множество отговори на въпроса. Онези, които подкрепят Украйна, говорят за това, че тя е една малка страна, нападната от по-голяма и по-силна. Сякаш трябва да допуснем, че преди комунистите да заемат позиция против войната, двете страни трябва да са абсолютно еднакво силни. Разбира се, това никога няма да се случи, така че на тези „комунисти“ всъщност никога няма да им се наложи да се противопоставят на каквито и да било войни. Всъщност това, което се случи през 1914 г., когато огромната Австро-Унгарска империя нападна малка Сърбия, беше, че сръбските социалисти отхвърлиха идеята за национална отбрана и решително се обявиха срещу войната и срещу двете страни в нея. Това беше така, защото те вярваха, че войната не може да се разглежда изолирано и трябва да се разглежда в контекста на имперското съперничество. Днешните защитници на Украйна избягват напълно това. Те са напълно слепи за това, че тази „смела малка страна“ е въоръжена до зъби от всички западни сили. Само Америка вече е доставила на Украйна повече пари за оръжие, отколкото е бюджетът за отбрана на Русия за цяла година. Тази война наистина е конфликт между съперничещи си империализми – Америка/НАТО срещу Русия. „НАТО-вските социалисти“ обличат своето говорене в леви дрехи, докато през цялото време подкрепят същата линия като собственото си правителство.
Онези, които подкрепят Русия, говорят за империализъм. Те просто отказват да видят, че Русия също е империалистическа държава. Обикновено те оправдават това с някакви приказки за финансовия капитал, които явно не разбират. За тях всяка държава или движение, което се противопоставя на Америка, е по някакъв начин „антиимпериалистическо“. Те не виждат, че империализмът днес е световна система, от която никоя държава не може да се отдели. Според тях руските бомби са добри, докато американските са лоши. Износът на китайски финансов капитал в Африка някак си придобива прогресивен характер, за разлика от „лошата“ експлоатация на Африка от страна на Америка. Макар че със сигурност по някакъв начин това не е чак толкова отблъскващо, колкото да подкрепяш политиката на собственото си правителство, все пак това е призив към работниците по света да се обединят зад капиталистически държави, насочени срещу работническата класа. Онези, които подкрепят Русия в тази война, са склонни да се заемат с други „антиимпериалистически“ каузи, като например да подкрепят смазването на антиправителствените протести в Иран, като твърдят, че са организирани от ЦРУ. Общото между подкрепящите Русия и Украйна обаче е, че когато се сблъскат с хора, които отхвърлят войната, те излизат с една и съща реплика. Когато хората казват, че работниците и от двете страни трябва да откажат да умират, за да направят богатите по-богати, те отговарят, че това не е реалистично. Което ни отвежда до въпроса какво означава днес терминът „революционно пораженство“.
„Днес няма възможност за революция“, казват онези, които осъждат идеята за революционен пораженчески подход. „В един идеален свят тя би била възможна, но не и днес“, оплакват се те. Като оставим настрана факта, че ако живеехме в идеален свят, тази ужасна война нямаше да я има, изглежда ясно, че повечето от „левите“ са изоставили всякаква идея за революционна перспектива изобщо. Всяка идея за работническа власт се отлага за някакъв неизвестен момент в бъдещето. Това оставя „левите“ като нищо повече от мажоретки в някаква игра на международната геополитика.
Въпреки това трябва да осъзнаем реалността на ситуацията. Работническата класа е слаба не само в Русия и Украйна, но и в международен план. Въпреки че в момента може да наблюдаваме подем в класовата борба, все още сме далеч от нивото на класово противопоставяне, което съществуваше в периода от края на 60-те до началото на 80-те години на ХХ век. Напълно ли сме се откъснали от реалността, за да говорим днес за революция и пораженство?
Смятаме, че това не е така. Не само революцията може да спре войната. Самата нарастваща класова борба би могла да принуди воюващите страни да седнат на масата за преговори. Ако работниците на Запад откажат да поемат разходите по войната, а работниците в зоната на военните действия откажат да се бият и да умират в нея, тогава съперничещите си империалисти може да се окажат принудени да потърсят край на клането.
Ако т.нар. революционери нямат яснота по този въпрос, то управляващата класа е съвсем наясно. В Обединеното кралство, западната страна, която в момента страда най-силно от кризата и е свидетел на най-високата степен на работническа реакция спрямо нея, управляващата партия няма никакво съмнение по този въпрос. Председателят на Консервативната партия открито заяви на стачкуващите медицински сестри, че не трябва да искат повече пари, тъй като това помага на Путин и вреди на военните усилия. „Това е моментът да се обединим и да изпратим много ясно послание на г-н Путин, че няма да бъдем разделени по този начин… нашето послание към профсъюзите е да кажат, че сега не е моментът да стачкуват, сега е моментът да се опитат да преговарят“, помоли Надим Захави.
Посланието е много ясно. Работниците трябва да си затворят устата и да приемат намалението на заплатите си под натиска , за да може страната да финансира смъртта и разрушенията във войната на Изток. Лидерите на медицинските сестри побързаха да осъдят тези думи. „[Това е] ново дъно [за правителството] да използва войната на Русия в Украйна като оправдание за намаляване на заплатите на медицинските сестри в Обединеното кралство“, заяви Пат Кълън.
Смятаме, че тук правителството на Обединеното кралство ясно изразява своите класови интереси. Кризата и войната предизвикаха огромна инфлация и ако западните режими искат да финансират тази война, те трябва да накарат работническата класа да плати за нея. Въпреки че стачната вълна, която бавно се разпространява в западните страни, се основава на икономически искания, тя в крайна сметка повдига по-дълбоки въпроси за това дали работническата класа може да бъде принудена да плати за войната.
Американската държава също е много ясна по този въпрос, като Джо Байдън използва Конгреса, за да наложи споразумение, с което да спре потенциална стачка на железопътните работници. Дори тук, в България, страна с ниско ниво на класова борба, държавата използва съдилищата си, за да обяви стачките на работниците за незаконни. Сто тридесет и шест медицински сестри в Добрич бяха подведени под индивидуална отговорност, за да обезкуражат недоволството в здравната система.
Посланието е пределно ясно. Не трябва да се допуска нищо, което да наруши националното единство и способността на Запада да финансира своята война. Обратното също е вярно. Не само че работниците се нуждаят от голямо увеличение на заплатите само за да поддържат и без това ниския жизнен стандарт, но и че един масов бунт срещу ниските заплати може да застраши военните усилия.
Ако класата трябва да изгради единство, за да бъде ефективна в тези борби, една от потенциалните пречки за това е разделението по отношение на това коя страна да бъде подкрепена във войните. На Запад този въпрос може да изглежда безсмислен. Но в страни като България, където има исторически и културни връзки с Русия (и следователно повече симпатии към нея), е имало случаи на физически сблъсъци по улиците на столицата. Не между руснаци и украинци, каквито тук има много, а между самите българи. Това беше на много ниско ниво, но със засилването и продължаването на войната може и да се влоши. В Близкия изток това е много по-значим въпрос.
Сирийската война винаги е имала потенциала да се разпространи през границите. Едни и същи етнически и религиозни групи съществуват по всички граници на региона. Същите сили, които действат в Сирия, действат и в Ирак, Турция и Ливан. Ирак е разкъсван от войни от години, Турция води близо четири десетилетия варварска война срещу кюрдите, а Ливан е арена на престрелки между главните действащи лица в сирийската война. Заплахата от разпространяване на войната там е много, много реална.
За комунистите въпросът е ясен. Не е възможно да се изгради класово единство около подкрепата за фракции в чужда война, когато страните в тази етносектантска война са изградени по същите различия, които разединяват работническата класа у дома. Заемането на интернационалистическа позиция и аргументирането срещу всички етносектантски фракции в чужбина е неразделна част от изграждането на класово единство у дома и спирането на разпространението на войната зад граница.
Това не е войната, която ще сложи край на всички войни. Войната се е превърнала в нещо постоянно. Упадъкът на Америка и възходът на Китай ще доведат до нови конфликти. Макар че работническата класа в Америка и на Запад не е разделена по проруски и проукраински линии, в миналото сме виждали как войната се използва за засилване на разделението в работническата класа в безкрайните конфликти в Близкия изток, както и в жлъчта и омразата, хвърляни към работниците от мюсюлмански и близкоизточен произход.
За нас отказът да вземем страна във войната е основна стъпка към изграждането на класовото единство, което ще е необходимо за изграждането на движение, което може, ако не да събори държавите, участващи във войната, то поне да ги принуди да спрат клането.
Тогава, разбира се, си спомняме, че в началото на Първата световна война революционерите са били незначително малцинство. Въпреки това четири години по-късно те спират войната. Тази война ще продължи и положението на фронта ще се влоши, а кризата ще доведе до засилване на икономическите атаки срещу работниците в други държави. Винаги трябва да помним, че „има седмици, в които се случват десетилетия „.
____________________